Поредно минаване на грузинска граница. Този път проверката мина на ново
ниво. Въпроси, рентген и ровене из купето този път не бяха достатъчни,
затова доведоха и куче да души. Нищо не откри..."белото" го изсмъркахме
още в Баку. Хич не им се вярваше на тези хора, че пътуваме из Кавказ с чисто туристическа цел.
Малко след границата си намерихме една поляна и опънахме палатката. Този път условията за палаткуване бяха перфектни.
На следващата сутрин подминахме Тбилиси по околовръстния път и поехме по
единствената магистрала в Грузия. Следващата ни спирка беше град Гори,
известен с това, че е родния град на Сталин. Не беше трудно да намерим
родната му къща. Намира се на пъпа на града.
Около нея е изграден павилион с цел да я предпазва.
Ето я отблизо. Съвсем скромна къщурка. Стаята вдясно е била на хазяина, а
в тази отляво е живеело семейството на Сталин. Долу вляво се е намирало
мазе, където е била работилницата на баща му. Той е бил обущар.
Дори и човек да попадне в Гори по случайност лесно би могъл да се досети, че Сталин е от тук. Не липсваха подсказки:
Новата верига хипермаркети "Джугашвили". При покупка над 100 лв. получавате ваучер за почивка в Сибир 
.
Въпреки процеса на десталинизация, главният булевард в Гори все още се казва така:
Решихме да оставим музея за накрая и да се разходим малко. Нямахме
някакви очаквания, но всъщност Гори се оказа много свеж и приятен
градец. Дори бих казал, че най-много ни хареса от всички малки градове,
които бяхме посетили на това пътуване.
Сградата на общината, която леко напомня на Райхстага.
Тръгнахме към крепостта, която се виждаше на хълма. Този човек се е
модернизирал откъм возило, но сякаш продължава да има някои навици,
останали от Жигулата 
:
Крепостта в Гори:
Поглед към града:
Грузинското знае се вее гордо на хълма:
В подножието на крепостта видяхме този доста интересен паметник.
Представляваше група от рицари, наредени в кръг, като всичките бяха
наранени по някакъв начин. После прочетохме, че това бил паметник на
грузинските воини, който преди се намирал в Тбилиси край гроба на
незнайния войн. Не знам по каква причина през 2009-а решили да го
преместят в Гори.
И на края влязохме в музея на Сталин, който се простираше в една доста
монолитна сграда точно зад родната му къща. Присламчихме се за беседа
към една руска група.
Фоайето:
Сталин си гука с Георги Димитров:
Част от писмото на Ленин, с което обяснява, че не би искал Сталин да е
негов наследник, тъй като е груб, не търпи възражения и е властолюбив.
Пропаганден плакат. Сталин говори пред работници в ЖП завод:
Популярният плакат "Майката Родина зове"
Семейството на тиранина. По средата имаше цитат на Яков Джугашвили - единият му син.
"Ако повече не видя родината си, моля да предадете на баща ми, че не съм му изменил".
Яков умира в немски плен по време на Втората световна война. Известна е
историята, как немците искали да го разменят за техен маршал, който бил
държан в руски плен. Сталин отговорил:
"Не мога да разменя лейтенант за маршал."
Победа!
Музеят и беседата бяха основно с биографична насоченост. Въпреки това не
може да се каже, че личността на Сталин бе представена особено
обективно. По-скоро се говореше за него в добра светлина...
"модернизирал държавата след смъртта на Ленин" и т.н. ГУЛАГ, Сибир,
Голодомор и тем подобни тук нямаше. Замислих се за разделението, което
може би е налице в грузинското общество. От една страна се забелязваше,
че страната е доста по-ориентирана към САЩ и Запада в сравнение със
своите съседи. На много места се виждаха координационни центрове на
Европейския съюз, а младите предпочитаха да говорят на английски. От
друга страна леличката от музея си беше открито червена. Стана дума и за
конфликта в Южна Осетия, по време на който Гори е евакуиран. Тя не
обвиняваше Русия за събитията, по-скоро хвърляше вината върху осетинците
и сепаратистките им настроения. След това започнаха разговори с някои
от руснаците за това колко е било хубаво в СССР и се възмущаваха от
това, че в Тбилиси били открили музей на съветската окупация.
Тяхна си работа в крайна сметка. Аз нямам отношение, просто представям това, което съм чул и видял .
След Гори трябваше да направим един големичък скок и да стигнем чак до
високопланинския град Местия в Северозападна Грузия. Искахме да
прекараме един ден в природен парк "Сванети".
Природни красоти по пътя:
Снимка на Местия от покрайнините на градчето. Повечето населени места в
този район изглеждат точно толкова необичайно и впечатляващо. Запазена
марка на Сванети са тези кули, които доминират градския пейзаж. Трудно
се намира подробна информация за тях, но най-общо са били строени в
периода 9-12 век. Служели са основно за отбрана, но много от тях са били
и домове същевременно.
Съседното на Местия село:
Феноменалната природа в парк "Сванети:
На другата сутрин искахме да отидем до село Ушгули, което се намира още
по-нависоко и до където по-голямата част от пътя е черен. Строи се
асфалтов път в момента, но покрива само първите 10 от общо 50 км до там.
Един скромен клип от пътя ни из природен парк "Сванети:
.
Разбрахме се с един човек, който ни качи, заедно с един поляк и двама
японци. До там и обратно ни струваше по 40 лари на човек (около 30 лв.),
така че сделката ни се видя приемлива.По пътя спряхме да разгледаме тази кула, в която можеше да се влиза. "Кулата на любовта" се наричаше
. Как пък решиха, че е на любовта не мога да разбера? Нищо любовно не виждам в нея, но явно хората са по-романтични от мен .. Върнахме се в Местия и все още имаше светлина за някоя друга снимка наоколо. Един грузински поп:
Господарите на грузинските пътища:
Крием се от дъжда:
Местия по свечеряване. Много хубаво са направили, че осветяват кулите нощно време. Изглеждаха доста ефектно:
Отидохме да вечеряме в едно ресторантче на центъра (то не че изборът е
огромен), където правеха много вкусно хачапури. По едно време влезе
полякът, с когото бяхме ходили днес до Ушгули. Той беше голям свежар
всъщност и дори си бяхме мислили да го поканим на бира, но той много
бързо офейка след екскурзията. Но ето...съдба. Малко по-късно пък дойде
един германец, който бил от хотела на поляка. Така набързо сформирахме
весела дружина и си прекарахме една много приятна вечер с интересни
разговори. Полякът беше брутален обаче. Имаше малко странно чувство за
хумор на моменти и на няколко пъти се изгъбарка брутално с
германеца...сещате се по коя тема .
Не знам как се стигна до това да говорим за евреи в България, но тъкмо исках да кажа нещо и полякът се обади:
- Оо, но такива няма вече при вас...благодарение на ето този пич тук. - и
потупа германеца по рамото. Хем ни беше смешно, хем адски неудобно.
На края се разделяхме на улицата и германецът каза на поляка:
- Мисля, че хотелът ни е натам. Вярвай ми.
- Аа, да...както ви повярвахме през 39-та година.
Горкият германец бе толкова стъписан, че въобще не можеше да отговори по какъвто и да е начин.
Много беше хубаво в Сванети, ама леко хладничко и мокро. През нощта
започна един дъжд, който не спираше и на сутринта. Решихме да отидем на
по-топло и поехме към морето .
Един красив пейзаж на слизане от планината:
След няколко часа вече бяхме в перлата на грузинското Черноморие - Батуми. Тук си беше тъкмо като за нас:
Love is in the air 
Уважихме за кратко плажа. Водата не ставаше за къпане, но за излежаване
беше много приятно. Легнахме на камъните малко да наместим прешлените и
да изравняваме комбайнерския тен :
Центърът на Батуми е добре поддържан и много цветен.
Сватбари:
Площадът пред театъра:
Главният площад на Батуми - площад "Европа".
Залесяване на покрива. Супер!
В Грузия безпроблемно се движат всякакви автомобили...или части от такива :
Крайморската алея с няколкото модерни и високи сгради на нея. На тази най-вдясно е изписана грузинската азбука:
Батуми
е столица на автономна република Аджария. Тези територии са били под
османска власт 200 години, като в това време е имало процес на
помохамеданчване на грузинското население. СССР получава Аджария през
1921-а година и се задължава да даде автономен статут на областта с цел
запазване правата на мюсюлманите тук. На практика аджарите са еквивалент
на помаците в България. В Батуми имаше джамия, но не останах с
впечатлението, че аджарите са особено религиозни.
За разлика от другите две бивши автономни области в състава на Грузия -
Абхазия и Южна Осетия, тук тече обратният процес - на асоцииране с
централната власт в Тбилиси.
На крайбрежната алея имаше едно много любопитно съоръжение. Движещата се
статуя на Али и Нино. Вдъхновението идва от азербайджански разказ за
трагичната любов на мюсюлманското момче Али и грузинската принцеса Нино.
Двете статуи се движеха бавно и постепенно се доближаваха:
На края се сляха в едно, след което отново се раздалечиха:
Слънцето залязваше и много исках да отида до най-високата точка в
околността, с надеждата да заснема красив залез над Черно море. До там
се движеше лифт, но цената ни се стори висока, затова наминахме край
близката стоянка на таксита. Те естествено захапаха веднага и започнаха с
офертите. Нямаше как да минем и без формалната част:
- Откуда, откуда? Из Польши?
Между другото в Кавказ буквално поне 20 пъти ни питаха, дали сме поляци.
Явно като чуят славянски език, който не е руски, автоматично приемат,
че е полски. Може би пък имат много полски туристи. Може и от двете по
малко .
- Из Болгарии.
- ААА! - скочиха изведнъж таксиджиите, все едно им казах "центъра на
Париж". Наистина много бурно и положително реагираха...чак се изумих.
- Оо, Болгария! Бургас, Созопол!
Знаеха какво има от другата страна на Черно море . Договорихме се с един таксиджия и тръгнахме нагоре. На връщане щяхме да слизаме пеша.
Стигнахме навреме, за жалост обаче пак пусти облаци. Все пак според мен и така не е толкова зле :
По-рано през деня видяхме едно място "Traveller's bar". Викаме си "А,
баш! Тука е за нас!". Отидохме там вечерта, седнахме на бара и поръчахме
по някоя бира. Барманът беше общителен, поразпита ни малко и така.
Водехме си някакъв разговор. В един момент нямаше как да не попитам за
крайно любопитната находка на хладилника вляво от нас.
- А, това го остави онова момче там. Той мисля, че е от Румъния.
Това пък какво общо имаше? Абе най-вероятно някой си пътешественик е
ходил в Македония и просто го е оставил тук знаменцето и толкова. Никой
не помни откъде се е взело. По едно време момчето от другия край на бара
се обърна към нас:
- Како е тука? Добро, а?
Както се казва "омирам!" . Гледахме като гръмнати и като се окопитихме отидохме на другия край на бара да се запознаем.
Тео беше на около 22 години, родом от Букурещ. Работи към някаква турска
верига казина и така попаднал в град Гевгели в Македония, където
работил цели 4 години. Говореше много добре македоно-български. Сега от
там го изпратили в Батуми, където живее от една година. Направо
невероятна история. Ето това е...свят широк - хора всякакви.
По едно време Тео отиде отзад да пусне малко музика. За наше меко казано
изумление в бара започнаха ориенталски ритми в акомпанимент на гласа на
Тони Стораро, след това пък тръгна Андрея, под възторжените възгласи на
грузинците в бара.
- Българската циганска музика е номер едно! - каза ни един грузинец .
Поседяхме и стана време да си ходим. Сбогувахме се с Тео и му казахме да ни дойде на гости в София.
- Ке дойдам, да. Ке поминам! - отвърна той .
На следващата сутрин напуснахме Грузия. Границата е само на 15 км от Батуми. Граничният пункт с Турция край село Сарпи:
На този етап от пътуването общо взето приключихме с посещаването на
градове и забележителности. Предстоеше ни единствено да прекосим отново
цяла Турция. Все пак ми се искаше да спрем за кратко в Трабзон.
Трабзон ми се видя като повечето други големи турски градове -
презастроен, без много зеленина, без нещо по-интересно, което да грабне
окото.
Това, което беше впечатляващо обаче, бе колко кипеше от живот този град.
В центъра беше страхотно гъмжило. Всеки нанякъде крачи, всеки нещо
продава, всеки нещо върши. Много пъстра картинка. На мен тук ми бяха
интересни хората и си представям, че и цял следобед можех да отделя да
ходя по улиците и да снимам.
Един тъжен дядо, продавач на лимони:
Това просещо циганче също изяви голямо желание да го снимам .
Ваксаджии в центъра на Трабзон:
Пътят минаваше в непосредствена близост до морето. Беше много свежо.
Подминавайки град Самсун в един момент скоростният булевард бе стеснен и
някакъв полицай-регулировчик ни направи знак да отбием встрани. Там
имаше цяла тумба от униформени лица. Не изглеждаше като да бяха само
редови полицаи. Според нас си имаше и специализирани такива тип ГДБОП.
Свалих прозореца на шофьорската врата и един приветливо изглеждащ
мустакат чичко (от тези класическите турски чичовци, ако се сещате)
започна да приказва някакви неща на турски. Едновременно с това някакъв
млад полицай отвори пасажерската врата, вкара си цялата глава вътре и от
своя страна доста интензивно започна да джомоли разни работи.
- Опа, ефенди, чакай малко, бе! Шо стана?
Добре, че дойде един друг младок.
- Do you speak English?
- Yes!
- Where are you going? (
)
- Back to Bulgaria.
- OK. We will search you car.
- Така кажи, бе, ага! Тарашете на воля!
Явно имаше някаква акция и търсеха нещо. Хвърлиха едно око на колата,
след което ни пожелаха приятен път. Мустакатият чичко се усмихна, помаха
ни и каза с най-турския възможен акцент:
- Bye, bye!
Следваха още близо 1000 км до границата. Залези по турските пътища:
Нощувахме в колата преди Истанбул, а на следващия ден още по обяд бяхме
на Капитан Андреево. Пак нещо им се беше сринала системата и чакахме към
час и половина. И тук на митничарите хич не им се вярваше, че сме
ходили в Кавказ с цел туризъм. Този път даже отвиха една от вътрешните
коли на Голф-а, да видят дали няма нещо под нея. Как ли не ни
проверяваха на това пътуване...то не бяха рентгени, кучета, отвертки.
Вярно само онова нещо остана, за което се слагат бели ръкавици .
С това приключвам своя разказ. Надявам се да Ви е бил интересен и да съм
успял да Ви убедя, че Кавказ е едно страхотно място, пълно с много
богата история, красива природа и прекрасни хора. Не вярвайте на
слуховете и предубежденията, че там е страшно и опасно! Отидете и
изживейте Кавказ сами!
КРАЙ!